За всеки има място под чертата...

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Топло *


Много топло тези дни... Топло не, направо горещо, жежко. Българинът се поти обилно и даже рекордно – с усърдие и тихо страдание надмогва жегата, задължителната липса на климатик и мисълта за климатика у съседа. Та нали сме се специализирали в оцеляването. Някакви си 44 градуса няма да ни уплашат, няма да попречат на естествения ход на живеене – пак ще бачкаме здраво, ще спестяваме пари за море ( за климатик и дума да не става! ) и ще благославяме по нашенски слънчевото време. Един път само да завали и всичко ще се оправи. Не че нещо се оплакваме де... и така ни е добре.
Много топло тези дни...Направо не се диша. А дишането никой не може да ни го отнеме. Не и него! И не е вярно, че е единственото сигурно „умение“, което владеем – можем и да променяме пространственото си положение ( най-често по оста: завода – кръчмата у квартала – протъркания фотьойл пред телевизора ), да мизерстваме, да пием ракия, любов да въртим и, между другото, да бъдем гениални. А трябва да сме спокойни. Ето че мислят за нас простосмъртните, грижат се за здравословното ни състояние – работата на открито през горещите часове следва да се преустановява. Така скелетата ще опустеят, а общите работници ще подремнат, ще отпочинат, ще съберат сили, за да продължат отново, със старание и отдаденост, съзидателното дело. Тези така наречени „дюлгери“ са всъщност елитът на нацията. Между измазването и боядисването, между цигарата и бирата, те често произнасят някоя далечна истина за живота и с право претендират, че са философи и иносказатели. Всички те по правило са нереализирани таланти, жертви на несправедливост и обстоятелства, велики страдалци. Те са съвременните герои, титаните на новото време, които жегата не е в състояние да обезсили и обезличи.
Много топло тези дни... През тези горещи месеци се формира, някак естествено и непринудено, една мила и затрогваща родна картинка, която лесно може да се провиди например в градския транспорт. Въпиющо несъответствие между броя на седящите места и този на возещите се, натрапчиво присъстваща липса на проветреност и въздух и още, и още... В добавка мирише на всичко лошо и (не)човешко, а спирката е още далеч, далеч в необятното градско пространство. Истинска лятна идилия и все пак предизвикателство за нервната система на обикновения човек, който на свой ред, може би несъзнателно, също дава „най-доброто“ от себе си за общата кауза. Нрави човешки и маниери български...
Много топло тези дни...Не се издържа! Но българинът се държи, намира все някъде вярна опора, за да не се катурне съвсем – щурмува морето и импровизира плажове по неохраняеми и необезопасени местенца и около фонтаните по градските площади, блажено си устройва слънчеви бани и периодично се полива с кофи. И всичко това той върши с онази прочута изобретателност, която е в основата на Оцеляването. А като се приберем вкъщи, ни очаква връхлитащата действителност на водния режим. Но и това не ще ни уплаши, и това ще преглътнем и ще продължаваме да вярваме в светлото бъдеще, което се насилват да ни обещават. Те ще ни обещават - ние ще вярваме; те ще ни послъгват от време на време – ние пак ще си вярваме напук на лъжите им.
Много топло тези дни...Горещо е и на политическата сцена. Българинът по начало не го е еня за (без)действията на „ония“, но все пак притежава някаква отвлечена представа за случващото се там, за това, че в момента на „отговорните фактори“ им пари под краката в очакване на някакъв си мониторингов доклад, че се стряскат от някакви си предпазни клаузи, евентуално наложени от някаква си Европейска комисия, ръководена от някой си Барозу ( „к'ъв е пък тоя?!“ ). Успоредно с тези горещи еврострасти усилено кипи и подготовката около предстоящите местни избори – нова удобна възможност да се изработи власт, като се изработят избирателите. Есенният вот обаче май отново ще поохлади политическите домогвания на разни знайни и незнайни воини. Всъщност, ще има ли въобще гласуващи?
Каквото – такова! Цялото лято е една своеобразна матрица от случвания и емоции, в която си бясно въвлечен и от която просто няма отърване. И все пак е интересно, тръпка е да си част от тази лудница, да си такъв сред такива. Във времето когато почивката на море отново остава само идея, а депутатите излизат във ваканция, без да са се преуморили кой знае колко, когато Вальо Топлото не е „на топло“, а цената на насъщния расте безмилостно, когато къщата на баба и дядо дими, порутена и опустошена, ние българите пак надигаме глави и гледаме напред и нагоре: веднъж само да завали и всичко ще се оправи...

* Това е темата на писмения кандидатстудентски изпит по журналистика през заветната 2007г., в която и аз се влях в лоното на ФЖМК

Няма коментари:

Публикуване на коментар