За всеки има място под чертата...

вторник, 2 март 2010 г.

На Шипка
















2008г.

Шипка е българската Голгота. Отречени от свои и чужди, се качваме на Шипка, мъкнейки непосилното бреме на мизерията, бездушието и безпаричието. Качваме се горе, за да подишаме ледения въздух, за да вдишаме малко вяра, понеже долу долните и силни на деня са стъпили на гръдния ни кош и няма въздух. А на Шипка простор и въздух – колкото щеш. И там българското някак възкръсва – всяка година на 3 март.

Всяка година на този ден коли и автобуси атакуват родния връх. Истински родолюбци и псевдопатриоти, старци, богати на спомени и младежи, бедни на смисъл, комично зловещи скинари, заблудени келеши-атакисти и прочее нормални ненормалници. Хора всякакви и политици никакви. Последните в лъскави коли парадно се изкачват, а плебейската маса отстрани цъка с език и псува наум. С право разбира се. Защото костюмарите сквернят свещеното пространство с празното си пъчене, фалшивия интерес към националните ценности, с тоталната си невписаност в схемата на Голямото и Непреходното. Но Шипка е вечна, защото не се съобразява с вчера, днес и утре. Тя е преди и след. Тя е завинаги

Завинаги ще търсим утеха при нея от трагедиите и потискащия траур, в който свикнахме да живеем. Влакове ще горят, българи ще мрат, а ние, уж живите, със сълзи на очи, но не само от силния вятър горе, ще продължаваме да тлеем величаво и да търсим спасение и път нагоре: към Шипка и към небето...

понеделник, 1 март 2010 г.

На Шипка




2007г.

На 3 март отиваме на Шипка – там горе: качваме стръмнините, бягане от „долу“ и катерим, надмогваме ежедневието... 3 март е празник на различното усещане, на бягството от рутината.

Там горе сме си ние...Там горе сме заедно...и май сме обединени – има и стари и млади, и бедни и богати – всякакви. И чувстваш принадлежността, чувстваш...нещо приятно – паметта, урвите, топовете ни карат да се чувстваме така. И въздухът не е въздух, а история и величие.

Всяка година го правим – всичкото: тъпчем се по автобусите, драйфаме по пътя, гледаме скъпите коли на важните клечки, ядем гадни кебапчета и даваме 2 лева за вафли...И всичко това ни харесва – ето така празнуваме. И не съжаляваме за нищо. Защото когато се качиш горе, няма как да съжаляваш: Трибагреника се вее, а ти си Тук, на Върха на България.

На 3 март забравяме за оцеляването, делничните борби, кризите и мизерията.. .На 3 март се изкачваме до безсмъртието на родния идеал – ден година храни, та дори и с кофти кебапчета. Само 3 март ни стига. Нека ни мачкат през останалото време, нека ни забраняват да мечтаем, нека ни лъжат... Шипка никой не може да ни я отнеме, не и нея!...

На 3 март и аз бях на Шипка, и аз се качих горе. Знаете ли, не отидох да играя футбол – вярно, замислих се, но предпочетох рейса и кебапчетата. 3 март прави чудеса...Цялата история около честването е всъщност един особен ритуал: да се вредиш в превоза(аз бях в последния автобус), да не ти стане лошо по завоите, да изслушаш програмата, да се качиш на паметника, да оцелееш по стълбите...И спазваш ритуала...защото знаеш, че така е интерсно и е кеф...Голям кеф...На Шипка е ебаати кефа!...Сигурно не може да се обясни, но може да се усети – само там горе.

Шипка е извън времето и пространството. Паралелен свят, в който всичко е хубаво, макар и да се е ляла кръв...Там е „кървавият мъх“, „белите кости“, там е Истината за Нас, там е Нашата Гордост и Нашият Олтар, там е историческото ни Прераждане.

Там е България – ама Истинската, а не псевдобългариите, които се опитват постоянно да ни натякват.

Когато си там, вярваш. Вярваш, че ни има, че ще ни има, че сме велики, че сме най-великите. И нищожният делник не може да развали това впечатление, защото „в нашата история има едно име свято...“.

Да, когато си на Шипка, отлично разбираш Вазов. И признаваш, че е Велик. И че отлично е пресъздал усещането: "И днес йощ Балканът, щом буря захваща,/ спомня тоз ден бурен, шуми и препраща/ славата му дивна като някой ек/ от урва на урва и от век на век!"

Ами така беше. Така е винаги. Защото Шипка не зависи от порочните случвания „долу“. Тя е завинаги свята. И ние сме там – всяка година.




Размисли за бабата през март



Днес се почувствах неловко пред баба Марта. Колегите ми засмяно се изредиха да ми закичат мартеничка, китката ми за миг почервеня, дори милата жена на ксерокса във факултета ми подари една. В отговор аз припряно си прибирах ръцете в джоба с обяснения колко съм трогнат и колко благодаря. Реших еднократно и необратимо вътре в себе си, че просто ми липсва такт и отношение към хората. Не бях приготвил нито една мартеничка за подарък. А околните не спираха да вадят торбички с червено-бели неща.

Иначе от сутринта си бях сложил една гривна, която намерих в разхвърляното общежитие и която намирах, че ми стои твърде добре. Всеки път като я поглеждах, неизменно си мислех, че ми отива, че е готина. После в сърцето на деня отнех от многобройните гривни на ръката ми, понеже ми се струваше, че изглежда твърде претрупано и по детски наивно. Остана само моята.

Опитвам се да размисля около смисъла на първи март. Помня един есемес на Великден преди три години, когато след вечното дерби, което нещастно загубихме, един левскар ми писа: „Hristo(s) Yovov voskrese! Levski voistina e 6ampion!”. Може би всеки усеща празника по свой начин, пренася в празнуването му свои мечти, копнежи, болки и заблуди.

В този смисъл не е ли първи март празник на цесекарите?! Баба Марта не е ли някъде в сектор В на Армията?! Мартениците са нашите шалчета, червено-бели знамена, емблемата на гърдите, близо до сърцето... В края на червения месец март ще съсипем дръзналите сини говеда!...

Разбира се, че е идиотско. По скоро преживявам март като тъп сноб, отколкото като армеец. Но със сигурност е по-добре да си малко нескопосан с цяла ръка отрупана в мартеници, подарък от хората, отколкото само с една, която ти си избрал, защото си въобразяваш, че така изглеждаш възможно най-добре.

Честита Баба Марта!

сряда, 17 февруари 2010 г.

Човешко


Въздигна се остра нужда в мен да защитя със слово адреналинката Яна, която разкри значителна част от себе си в актуален видеоклип, разпространен из порочните дебри на Мрежата.

Никога няма да вдишаме такова дълбоко и истинско впечатление за нея или друга публична особа, ако разчитаме само на втръсналите интервюта, претенциозните телевизионни таблоиди или неинтересните лайфстайл издания. В домашното порно, в скритата камера или по-добре в камерата, която има най-съществена роля в мизансцена, известните са автентични, крещят неистово себе си и са преди всичко нормални хора.

Не е случаен аналогът с ръката на Тиери Анри в баража с Ирландия. Постъпката на футболния артист в известен смисъл е оправдана, дори геройска. Та той направи всичко възможно да помогне на отбора си и да го класира на световно. Цяла една френска нация впоследствие щастливо празнуваше решителната победа. Нека се знае още, че футболният бог Марадона е много по-популярен с „божията ръка” в полуфинала срещу Англия през 86г. , отколкото с невъзможния гол, когато излъга целия отбор на противника в същия мач.

Футболът и тук послужи като аргумент за добро или за лошо. Идеята е, че и Анри и Яна правят най-естественото и очаквано на този свят – първият в битността си на футболист се стреми по всякакъв начин да вкара жизненоважен гол за страната от герба на гърдите си, а втората в качеството си на човек, на хубава жена, прави секс. И двамата си въобразяват, че остават незабелязани, но камерите прегръщат безпощадно и тотално техните човешки прегрешения.

Нека изфабрикуваме още нюанси по темата за домашното порно, за да се роди красиво едничката истина на земята, моралното равновесие да се възцари отново, разтуптяните сърца да стихнат, възбудата да спадне, а всички заинтересовани да си пуснат още един път въпросното видео.
Разбира се изхождам в защитата си от убеждението,че клипът е пуснат в интернет без знанието на момичето. Това допускане е заради харесване и симпатия спрямо нея. Важната дума в случая обаче е, че мнозинството от късметлиите, които имат шанса да се радват физически на отсрещния пол, обичат да експериментират като луди учени в правенето на любов. Често интимният акт минава без сърдечно чувство или без предпазни средства, но за сметка на това с видеозаснемане. Хайде въпросът да увисне вдъхновено във въздуха: Колко бивши или настоящи двойки разполагат с подобно клипче?

Хубавото на Яна е, че несъзнателно дава отговори. Съвсем съзнателно отговаря и в седмицата след скандала по разните сутрешни блокове, шоупрограми и интервюта. Очаквано това е любимата тема, която жужи в кафенетата, смества людете по пейката, трака по клавиатурата, придружена от неизбежния линк. Неудобните въпроси видимо не стряскат Яна. Тя не навежда глава, не шикалкави в отговорите си, не се опитва да замаже случилото се, не дава вид, че се срамува. Поздрави и за „Господари на ефира”. Забелязвате ли, че те неизменно подбират за адреналинки не крещящи мръсници, а секси момичета с едно подчертано позитивно излъчване, чаровни и миловидни. Неслучайно усмивките са със засилена употреба, а думите са сведени до минимум. Никой не изисква от тях да са умни и разсъдливи, тяхната работа е да танцуват, да се усмихват и да изглеждат добре. Тази концепция на предаването до голяма степен допринесе за изграждането на положителния облик на Яна като един вид защитна мембрана от бъдещи недоразумения.

В началото стана дума, че тъкмо в екстремни ситуации като настоящата, може да се уловят отломки от истинската съшност на публично известните. Порното казва много за изпълняващата главната роля. Ако действието наистина се развива преди близо пет години, виждаме Яна в предадреналински период: гримът не е толкова изящен, косата не блести с обем, квартирата е студентска, провинциалното тече изобилно във вените на момичето, леглото е малко и неудобно, мебелите са стари и протрити, мокетът е захабен. За момчето да не говорим. Прическата е на футболист от Западната Б група, хавайските му гащи са от крайморската алея на Китен, синджирът на врата издава квартално могъщество, татуировките са правени от приятел в гаражното студио...

Все моменти, които съчленяват човешкия образ на Яна като момиче от народа, което обича да прави секс. Тези размишления обаче ще дойдат със закъснение като нередовен автобус, след като първо побързате да изтеглите новите клипчета, които се очакват.

неделя, 14 февруари 2010 г.

Футбол и жени


Взех, че спечелих един конкурс за 14 февруари под наслов "Скъпа, обичам и футбола". Информация за него на: http://puma.sportal.bg/index.html

Ето заветния текст:

Мило момиче, любов моя... Тъй изстрадана като гол в последнта минута, тъй желана като завръщане след тежка контузия, тъй непридвидима като „организирания хаос” на Пеневата чета, сладка като победа с „половин” гол в дербито, нежна като защитата на „белия балет”, страстна като обрат с човек по-малко... и още, и още... Мога така поне още деветдесет минути, а защо не и сто и двайсет с продълженията...

Обръщам се към теб, така както се обръщам към Провидението, когато резултатът е неблагоприятен, и те моля да ме разбереш, както южноафрикански репортер разбира англиийския на Стоичков.

Четиринайсти февруари наближава. С теб чакаме този ден вече цял сезон. Но ето че в решителната вечер аз тихо ще приседна на канапето и ще вперя поглед в поредното футболно зрелище. Знам, ти ще се поразсърдиш, ще кажеш, че отново съм те оставил извън групата, че арбитражът наближава... Но моля те чуй това:

Ти и футболът сте едно цяло за мен. Нещо повече, ти си неделима част от футболния спектакъл, сякаш Играта диша и се сбъдва с твоите маниери и чаровни навици, сякаш е стаила в лоното си твоята харизма...

Знаеш ли, винаги съм усещал сюблимния момент на радост след победен гол като споделените мигове на разтърсващо удоволствие сред постелята и чаршафите от сатен. Мощните освиркания от трибуните пък ми напомнят чувството, когато майка ти идва на гости. Тактическите постройки за мен са като отчаяните опити да ти угодя с покупки по схемата „4-4-2” (четири блузки, два чифта обувки и две колиета). Наказателният удар за противника завръща в съзнанието ми опасността преди години „да ми биеш дузпата”, когато се скарахме все едно сме Венци Стефанов и Наско Сираков...

Знам, че ще ме разбереш. Докато аз гледам мача, ти периодично и всеотдайно ще подновяваш салата ми с прясно нарязани под формата на сърчица краставици и домати. Питието в чашата ми няма да свършва до последния съдийски сигнал. A после ще се сгушиш любовно в мен и заедно ще изгледаме отзивите от мача...

Не искам да ме сменяш за нищо на света, дори и да съм назад с игровата подготовка. Искам цял живот да те пазя персонално. В един прекрасен ден ще поискам ръката ти, така както ирландците поискаха ръката на Тиери Анри.

И не забравяйте на 14ти преди да се обичате, да си простите, за да не се налага после да се зарязвате...


събота, 13 февруари 2010 г.

Земният път на лунната походка


Приживе Джако анонсираше своето погребение като най-бляскавото шоу, което светът ще види. Изпращането му наистина имаше безмерна стойност, но сякаш затвърди вселенското впечатление, че човечеството не беше готово за тази загуба. Някак неусетно и без логика завърши земния си път лунната походка. Човекът, който цял живот бореше смъртта и отлагаше неизбежно приближаващия край. Човекът, който сбъдваше своите съкровени и налудничави мечти – сменил цвета на кожата си, отърсил се от сладката примка на многолюдното семейство и направил уникална самостоятелна кариера, многократно преобразил се... Човекът, превърнал се в Свръхчовек. За някакви си петдесет години време.

Винаги ме е изумявало безусловното иконизиране на отделна личност от масата. Култ в смисъл на безкрайна симпатия към таланта и гения на артиста. В недоумение съм бил какво кара хората така последователно и френетично да издигат на пиедестал и направо да боготворят един от тях. Небивалата популярност на Джако вероятно се дължи на това, че той завръщаше на обикновените човеци един желан свят, с други думи – раздаваше мечти и бленувани идентичности – като тази на малкото, невзрачно черно момче, потънало в прахта на земята, което стана бял човек и суперзвезда, устремила се към невъзможните висини. Озадачаващо и едновременно с това трогателно е как хората се вълнуваха дори от естествените му дейности – изпадаха в транс от походката му, сполучливо впрегната в служба на неповторимото му сценично изпълнение. Феновете го посрещаха радушно, дори когато се явяваше в нечовешки, отблъскващ вид след поредната пластична операция.

Изобщо, Майкъл Джексън е поредното и може би най-неопровержимо доказателство, че великите са непременно противоречиви. Той не беше еднообразен и безинтересно добродетелен на всяка цена, не беже светец. Ако за някои е нанадминат шоумен, за други е педофил и изверг. Но при всички положения е изпълнил генералното условие за вечно място в сърцата – вълнува изключително носителите им.

Не е скучно различен във времето, в което всички се насилват да бъдат различни и оригинални. Той е от истински различните, докоснати от крачещото Провидение. Смъртта му, другото генерално условие за тотално приравняване с божественото, също вече е факт. Поклон...

сряда, 10 февруари 2010 г.

Смисли и размисли около Виртуалната ера


Десет от най-търсените и желани професии през 2009г, не са съществували през 2004г.

Светът сякаш е нараснал или поне репертоарът от жизнени възможности се е увеличил: количествено има повече предмети, блага и неща, откогато и да е било, а в същото време времепространството очевидно се е съкратило значително. Днес пътуваме безпроблемно между пределни дестинации, а новите комуникационни средства съвсем заличават невъзможната в миналото дистанция между хората. Човешкият потенциал привидно също търпи неумолим прогрес – спортистите непрекъснато подобряват постиженията си и чупят рекорди, осмеляваме се да сблъскваме протони, за да осъществим небивал качествен скок в развитието си и да открием първообрази и първопричини за нас самите и за света, в който живеем. Едно е сигурно: настоящето е максимално интензифицирано по посока осигуряване на възможно най-благоприятно бъдеще. Налице е бум на ценности, алтернативи, норми, стереотипи. Фундаментални фактори и организиращи принципи в парадигмата на пръкващата се Виртуална ера се явяват тоталното внедряване на новите технологии и свръхконсумативната настройка на съвременното общество. Традиционни пазители на статуквото като семейство, училище, родина, религия са оспорени, като това не е непременно негативна практика. Светът тъси трескаво най-добрата си изява, за да се съхрани и възпроизведе.
В известния си труд „Бунтът на масите“ Хосе Ортега-и-Гасет още през първата половина на двайсти век говори за покачването на историческото равнище и височината на историческото време. В контекста на актуалния поглед върху специфичните аспекти и проявления на предстоящата или вече случваща се Виртуална ера, е уместно да отбележим две характерни и всъщност „биещи“ се помежду си наблюдения на автора: за това как всяка епоха едновременно се възприема като упадъчна и непременно кризисна (Хорхе Манрике: „Всяко отминало време е било по-добро.“), но твърде често и като завършеност на времената или пълноценно сбъдване на жизнения идеал.

Подобни тези са адекаватно приложими и към същността на Виртуалната ера. Тя претендира да е някаква относителна завършеност на историческия ход, но органично таи в себе си и смътното очакване за завършек, за апокалиптичен развой, за падение на човешкото и духовното. Действителната стойност, а защо не и очарованието на същата, се крие в самия процес на ставането й. Сервантес казва: „Пътят е по-добър от страноприемницата.“

Следават някои предполагаеми характеристики и отличителни белези на Виртуалната ера:
Абсолютното издигане на пиедестал на Избора между постоянно изникващи и безброй алтернативи, всекидневната активност и свръхконсумация, водят до прогресивно нарастване на човешката креативност, която обаче е насочена навътре към себе си – за да се чувства индивидът осигурен и щастлив, за да реализира на всяка цена собствената си идентичност, неизменно поглъща бълваната продукция и изисква още и още. Междуличностни отлики, мода и стил, потъват в самоцелния акт на свръхконсумация. Отчетливо се заформя една целокупна, безлична и аморфна маса, която бясно консумира тук и сега, едно своеобразно еднообразие в уж многообразието от алтернативи и възможни решения, всеотдайно постигане на санитарен минимум от насищане и нищо повече.

И все пак, наред с това: бум на индивидуализма във всякакви форми, множество персонализирани способи за постигане на някаква крайна ценност, някакво Добро. Духовният упадък, кризата на ценностите се обговарят така широко, именно защото стабилно и убедено застават и присъстват в проблемната съвременна среда именно те: моралните категории като любов, истина, достойнство, чест и традиционните институции на дома, църквата, родината, общата културна памет. Във Виртуалната ера те запазват базовата си значимост, но са проектирани в друг контекст и са от качествено нова природа – функционират като сдържащи механизми, като прегради пред необратимото увличане по свръхконсумацията. Те завръщат човека към човешкото и пазят връзката му с традиционните представи за света и живота - прокламирана теза заради безрезервната вяра в искрената, изначална и красива позитивна същност на човешкото същество.

Важен е и обликът на медиите, които са из основи повлияни и предефинирани от бума на новите технологии. Въпреки масираната атака на информацията в електронен вид, материалните носители няма да се дадат без бой. С други думи: книгите и вестниците ще оцелеят. Книжката и мишката компромисно ще обединят сили, за да са в услуга на потребителя на познание и той винаги да е подготвен и ориентиран в динамичната и несигурна жизнена среда. Вездесъщата цел за самоизпълнение на аза приоритетно предшества средствата, които са по-скоро мимолетна необходимост и конкретна ситуация, а не толкова определящ подход. Любопитен е друг процес: личното участие в комуникационния акт, излъчването на собствени информационни послания, които се реализират в обществено пространство, днес познати като блогове, сайтове за обмен на видеофайлове, коментари във форуми и др.

Такава е схематичната и опростена представа за Виртуалната ера. Идеята за нея привлича най-вече с вътрешната си противоречивост и нееднозначност. Човешкото развитие досега е доказан път нагоре и напред, така че вероятно подобна фундаментална тенденция би се запазила и оттук насетне. Но страхът от далечната перспектива на предстоящото, от безстрастното техницизиране на света, наднича натрапчиво в съзнанието на днешния човек. Но не са ли именно тревожността и тихата паника да не объркаме посоката онези смисли, които все ни задържат на пътя на собственото ни благоденствие? А може би трескавото суетене за утрешния ден осмисля днешния и го превръща в прекрасна битка, лична и обща, за постигане на относителен ред сред царстващия Хаос.