За всеки има място под чертата...

вторник, 2 март 2010 г.

На Шипка
















2008г.

Шипка е българската Голгота. Отречени от свои и чужди, се качваме на Шипка, мъкнейки непосилното бреме на мизерията, бездушието и безпаричието. Качваме се горе, за да подишаме ледения въздух, за да вдишаме малко вяра, понеже долу долните и силни на деня са стъпили на гръдния ни кош и няма въздух. А на Шипка простор и въздух – колкото щеш. И там българското някак възкръсва – всяка година на 3 март.

Всяка година на този ден коли и автобуси атакуват родния връх. Истински родолюбци и псевдопатриоти, старци, богати на спомени и младежи, бедни на смисъл, комично зловещи скинари, заблудени келеши-атакисти и прочее нормални ненормалници. Хора всякакви и политици никакви. Последните в лъскави коли парадно се изкачват, а плебейската маса отстрани цъка с език и псува наум. С право разбира се. Защото костюмарите сквернят свещеното пространство с празното си пъчене, фалшивия интерес към националните ценности, с тоталната си невписаност в схемата на Голямото и Непреходното. Но Шипка е вечна, защото не се съобразява с вчера, днес и утре. Тя е преди и след. Тя е завинаги

Завинаги ще търсим утеха при нея от трагедиите и потискащия траур, в който свикнахме да живеем. Влакове ще горят, българи ще мрат, а ние, уж живите, със сълзи на очи, но не само от силния вятър горе, ще продължаваме да тлеем величаво и да търсим спасение и път нагоре: към Шипка и към небето...

понеделник, 1 март 2010 г.

На Шипка




2007г.

На 3 март отиваме на Шипка – там горе: качваме стръмнините, бягане от „долу“ и катерим, надмогваме ежедневието... 3 март е празник на различното усещане, на бягството от рутината.

Там горе сме си ние...Там горе сме заедно...и май сме обединени – има и стари и млади, и бедни и богати – всякакви. И чувстваш принадлежността, чувстваш...нещо приятно – паметта, урвите, топовете ни карат да се чувстваме така. И въздухът не е въздух, а история и величие.

Всяка година го правим – всичкото: тъпчем се по автобусите, драйфаме по пътя, гледаме скъпите коли на важните клечки, ядем гадни кебапчета и даваме 2 лева за вафли...И всичко това ни харесва – ето така празнуваме. И не съжаляваме за нищо. Защото когато се качиш горе, няма как да съжаляваш: Трибагреника се вее, а ти си Тук, на Върха на България.

На 3 март забравяме за оцеляването, делничните борби, кризите и мизерията.. .На 3 март се изкачваме до безсмъртието на родния идеал – ден година храни, та дори и с кофти кебапчета. Само 3 март ни стига. Нека ни мачкат през останалото време, нека ни забраняват да мечтаем, нека ни лъжат... Шипка никой не може да ни я отнеме, не и нея!...

На 3 март и аз бях на Шипка, и аз се качих горе. Знаете ли, не отидох да играя футбол – вярно, замислих се, но предпочетох рейса и кебапчетата. 3 март прави чудеса...Цялата история около честването е всъщност един особен ритуал: да се вредиш в превоза(аз бях в последния автобус), да не ти стане лошо по завоите, да изслушаш програмата, да се качиш на паметника, да оцелееш по стълбите...И спазваш ритуала...защото знаеш, че така е интерсно и е кеф...Голям кеф...На Шипка е ебаати кефа!...Сигурно не може да се обясни, но може да се усети – само там горе.

Шипка е извън времето и пространството. Паралелен свят, в който всичко е хубаво, макар и да се е ляла кръв...Там е „кървавият мъх“, „белите кости“, там е Истината за Нас, там е Нашата Гордост и Нашият Олтар, там е историческото ни Прераждане.

Там е България – ама Истинската, а не псевдобългариите, които се опитват постоянно да ни натякват.

Когато си там, вярваш. Вярваш, че ни има, че ще ни има, че сме велики, че сме най-великите. И нищожният делник не може да развали това впечатление, защото „в нашата история има едно име свято...“.

Да, когато си на Шипка, отлично разбираш Вазов. И признаваш, че е Велик. И че отлично е пресъздал усещането: "И днес йощ Балканът, щом буря захваща,/ спомня тоз ден бурен, шуми и препраща/ славата му дивна като някой ек/ от урва на урва и от век на век!"

Ами така беше. Така е винаги. Защото Шипка не зависи от порочните случвания „долу“. Тя е завинаги свята. И ние сме там – всяка година.




Размисли за бабата през март



Днес се почувствах неловко пред баба Марта. Колегите ми засмяно се изредиха да ми закичат мартеничка, китката ми за миг почервеня, дори милата жена на ксерокса във факултета ми подари една. В отговор аз припряно си прибирах ръцете в джоба с обяснения колко съм трогнат и колко благодаря. Реших еднократно и необратимо вътре в себе си, че просто ми липсва такт и отношение към хората. Не бях приготвил нито една мартеничка за подарък. А околните не спираха да вадят торбички с червено-бели неща.

Иначе от сутринта си бях сложил една гривна, която намерих в разхвърляното общежитие и която намирах, че ми стои твърде добре. Всеки път като я поглеждах, неизменно си мислех, че ми отива, че е готина. После в сърцето на деня отнех от многобройните гривни на ръката ми, понеже ми се струваше, че изглежда твърде претрупано и по детски наивно. Остана само моята.

Опитвам се да размисля около смисъла на първи март. Помня един есемес на Великден преди три години, когато след вечното дерби, което нещастно загубихме, един левскар ми писа: „Hristo(s) Yovov voskrese! Levski voistina e 6ampion!”. Може би всеки усеща празника по свой начин, пренася в празнуването му свои мечти, копнежи, болки и заблуди.

В този смисъл не е ли първи март празник на цесекарите?! Баба Марта не е ли някъде в сектор В на Армията?! Мартениците са нашите шалчета, червено-бели знамена, емблемата на гърдите, близо до сърцето... В края на червения месец март ще съсипем дръзналите сини говеда!...

Разбира се, че е идиотско. По скоро преживявам март като тъп сноб, отколкото като армеец. Но със сигурност е по-добре да си малко нескопосан с цяла ръка отрупана в мартеници, подарък от хората, отколкото само с една, която ти си избрал, защото си въобразяваш, че така изглеждаш възможно най-добре.

Честита Баба Марта!