За всеки има място под чертата...

вторник, 2 март 2010 г.

На Шипка
















2008г.

Шипка е българската Голгота. Отречени от свои и чужди, се качваме на Шипка, мъкнейки непосилното бреме на мизерията, бездушието и безпаричието. Качваме се горе, за да подишаме ледения въздух, за да вдишаме малко вяра, понеже долу долните и силни на деня са стъпили на гръдния ни кош и няма въздух. А на Шипка простор и въздух – колкото щеш. И там българското някак възкръсва – всяка година на 3 март.

Всяка година на този ден коли и автобуси атакуват родния връх. Истински родолюбци и псевдопатриоти, старци, богати на спомени и младежи, бедни на смисъл, комично зловещи скинари, заблудени келеши-атакисти и прочее нормални ненормалници. Хора всякакви и политици никакви. Последните в лъскави коли парадно се изкачват, а плебейската маса отстрани цъка с език и псува наум. С право разбира се. Защото костюмарите сквернят свещеното пространство с празното си пъчене, фалшивия интерес към националните ценности, с тоталната си невписаност в схемата на Голямото и Непреходното. Но Шипка е вечна, защото не се съобразява с вчера, днес и утре. Тя е преди и след. Тя е завинаги

Завинаги ще търсим утеха при нея от трагедиите и потискащия траур, в който свикнахме да живеем. Влакове ще горят, българи ще мрат, а ние, уж живите, със сълзи на очи, но не само от силния вятър горе, ще продължаваме да тлеем величаво и да търсим спасение и път нагоре: към Шипка и към небето...

Няма коментари:

Публикуване на коментар