На Шипка

2008г.

Шипка е българската Голгота. Отречени от свои и чужди, се качваме на Шипка, мъкнейки непосилното бреме на мизерията, бездушието и безпаричието. Качваме се горе, за да подишаме ледения въздух, за да вдишаме малко вяра, понеже долу долните и силни на деня са стъпили на гръдния ни кош и няма въздух. А на Шипка простор и въздух – колкото щеш. И там българското някак възкръсва – всяка година на 3 март.

Всяка година на този ден коли и автобуси атакуват родния връх. Истински родолюбци и псевдопатриоти, старци, богати на спомени и младежи, бедни на смисъл, комично зловещи скинари, заблудени келеши-атакисти и прочее нормални ненормалници. Хора всякакви и политици никакви. Последните в лъскави коли парадно се изкачват, а плебейската маса отстрани цъка с език и псува наум. С право разбира се. Защото костюмарите сквернят свещеното пространство с празното си пъчене, фалшивия интерес към националните ценности, с тоталната си невписаност в схемата на Голямото и Непреходното. Но Шипка е вечна, защото не се съобразява с вчера, днес и утре. Тя е преди и след. Тя е завинаги

Завинаги ще търсим утеха при нея от трагедиите и потискащия траур, в който свикнахме да живеем. Влакове ще горят, българи ще мрат, а ние, уж живите, със сълзи на очи, но не само от силния вятър горе, ще продължаваме да тлеем величаво и да търсим спасение и път нагоре: към Шипка и към небето...

На Шипка

2007г.

На 3 март отиваме на Шипка – там горе: качваме стръмнините, бягане от „долу“ и катерим, надмогваме ежедневието... 3 март е празник на различното усещане, на бягството от рутината.

Там горе сме си ние...Там горе сме заедно...и май сме обединени – има и стари и млади, и бедни и богати – всякакви. И чувстваш принадлежността, чувстваш...нещо приятно – паметта, урвите, топовете ни карат да се чувстваме така. И въздухът не е въздух, а история и величие.

Всяка година го правим – всичкото: тъпчем се по автобусите, драйфаме по пътя, гледаме скъпите коли на важните клечки, ядем гадни кебапчета и даваме 2 лева за вафли...И всичко това ни харесва – ето така празнуваме. И не съжаляваме за нищо. Защото когато се качиш горе, няма как да съжаляваш: Трибагреника се вее, а ти си Тук, на Върха на България.

На 3 март забравяме за оцеляването, делничните борби, кризите и мизерията.. .На 3 март се изкачваме до безсмъртието на родния идеал – ден година храни, та дори и с кофти кебапчета. Само 3 март ни стига. Нека ни мачкат през останалото време, нека ни забраняват да мечтаем, нека ни лъжат... Шипка никой не може да ни я отнеме, не и нея!...

На 3 март и аз бях на Шипка, и аз се качих горе. Знаете ли, не отидох да играя футбол – вярно, замислих се, но предпочетох рейса и кебапчетата. 3 март прави чудеса...Цялата история около честването е всъщност един особен ритуал: да се вредиш в превоза(аз бях в последния автобус), да не ти стане лошо по завоите, да изслушаш програмата, да се качиш на паметника, да оцелееш по стълбите...И спазваш ритуала...защото знаеш, че така е интерсно и е кеф...Голям кеф...На Шипка е ебаати кефа!...Сигурно не може да се обясни, но може да се усети – само там горе.

Шипка е извън времето и пространството. Паралелен свят, в който всичко е хубаво, макар и да се е ляла кръв...Там е „кървавият мъх“, „белите кости“, там е Истината за Нас, там е Нашата Гордост и Нашият Олтар, там е историческото ни Прераждане.

Там е България – ама Истинската, а не псевдобългариите, които се опитват постоянно да ни натякват.

Когато си там, вярваш. Вярваш, че ни има, че ще ни има, че сме велики, че сме най-великите. И нищожният делник не може да развали това впечатление, защото „в нашата история има едно име свято...“.

Да, когато си на Шипка, отлично разбираш Вазов. И признаваш, че е Велик. И че отлично е пресъздал усещането: "И днес йощ Балканът, щом буря захваща,/ спомня тоз ден бурен, шуми и препраща/ славата му дивна като някой ек/ от урва на урва и от век на век!"

Ами така беше. Така е винаги. Защото Шипка не зависи от порочните случвания „долу“. Тя е завинаги свята. И ние сме там – всяка година.