За всеки има място под чертата...

сряда, 17 февруари 2010 г.

Човешко


Въздигна се остра нужда в мен да защитя със слово адреналинката Яна, която разкри значителна част от себе си в актуален видеоклип, разпространен из порочните дебри на Мрежата.

Никога няма да вдишаме такова дълбоко и истинско впечатление за нея или друга публична особа, ако разчитаме само на втръсналите интервюта, претенциозните телевизионни таблоиди или неинтересните лайфстайл издания. В домашното порно, в скритата камера или по-добре в камерата, която има най-съществена роля в мизансцена, известните са автентични, крещят неистово себе си и са преди всичко нормални хора.

Не е случаен аналогът с ръката на Тиери Анри в баража с Ирландия. Постъпката на футболния артист в известен смисъл е оправдана, дори геройска. Та той направи всичко възможно да помогне на отбора си и да го класира на световно. Цяла една френска нация впоследствие щастливо празнуваше решителната победа. Нека се знае още, че футболният бог Марадона е много по-популярен с „божията ръка” в полуфинала срещу Англия през 86г. , отколкото с невъзможния гол, когато излъга целия отбор на противника в същия мач.

Футболът и тук послужи като аргумент за добро или за лошо. Идеята е, че и Анри и Яна правят най-естественото и очаквано на този свят – първият в битността си на футболист се стреми по всякакъв начин да вкара жизненоважен гол за страната от герба на гърдите си, а втората в качеството си на човек, на хубава жена, прави секс. И двамата си въобразяват, че остават незабелязани, но камерите прегръщат безпощадно и тотално техните човешки прегрешения.

Нека изфабрикуваме още нюанси по темата за домашното порно, за да се роди красиво едничката истина на земята, моралното равновесие да се възцари отново, разтуптяните сърца да стихнат, възбудата да спадне, а всички заинтересовани да си пуснат още един път въпросното видео.
Разбира се изхождам в защитата си от убеждението,че клипът е пуснат в интернет без знанието на момичето. Това допускане е заради харесване и симпатия спрямо нея. Важната дума в случая обаче е, че мнозинството от късметлиите, които имат шанса да се радват физически на отсрещния пол, обичат да експериментират като луди учени в правенето на любов. Често интимният акт минава без сърдечно чувство или без предпазни средства, но за сметка на това с видеозаснемане. Хайде въпросът да увисне вдъхновено във въздуха: Колко бивши или настоящи двойки разполагат с подобно клипче?

Хубавото на Яна е, че несъзнателно дава отговори. Съвсем съзнателно отговаря и в седмицата след скандала по разните сутрешни блокове, шоупрограми и интервюта. Очаквано това е любимата тема, която жужи в кафенетата, смества людете по пейката, трака по клавиатурата, придружена от неизбежния линк. Неудобните въпроси видимо не стряскат Яна. Тя не навежда глава, не шикалкави в отговорите си, не се опитва да замаже случилото се, не дава вид, че се срамува. Поздрави и за „Господари на ефира”. Забелязвате ли, че те неизменно подбират за адреналинки не крещящи мръсници, а секси момичета с едно подчертано позитивно излъчване, чаровни и миловидни. Неслучайно усмивките са със засилена употреба, а думите са сведени до минимум. Никой не изисква от тях да са умни и разсъдливи, тяхната работа е да танцуват, да се усмихват и да изглеждат добре. Тази концепция на предаването до голяма степен допринесе за изграждането на положителния облик на Яна като един вид защитна мембрана от бъдещи недоразумения.

В началото стана дума, че тъкмо в екстремни ситуации като настоящата, може да се уловят отломки от истинската съшност на публично известните. Порното казва много за изпълняващата главната роля. Ако действието наистина се развива преди близо пет години, виждаме Яна в предадреналински период: гримът не е толкова изящен, косата не блести с обем, квартирата е студентска, провинциалното тече изобилно във вените на момичето, леглото е малко и неудобно, мебелите са стари и протрити, мокетът е захабен. За момчето да не говорим. Прическата е на футболист от Западната Б група, хавайските му гащи са от крайморската алея на Китен, синджирът на врата издава квартално могъщество, татуировките са правени от приятел в гаражното студио...

Все моменти, които съчленяват човешкия образ на Яна като момиче от народа, което обича да прави секс. Тези размишления обаче ще дойдат със закъснение като нередовен автобус, след като първо побързате да изтеглите новите клипчета, които се очакват.

неделя, 14 февруари 2010 г.

Футбол и жени


Взех, че спечелих един конкурс за 14 февруари под наслов "Скъпа, обичам и футбола". Информация за него на: http://puma.sportal.bg/index.html

Ето заветния текст:

Мило момиче, любов моя... Тъй изстрадана като гол в последнта минута, тъй желана като завръщане след тежка контузия, тъй непридвидима като „организирания хаос” на Пеневата чета, сладка като победа с „половин” гол в дербито, нежна като защитата на „белия балет”, страстна като обрат с човек по-малко... и още, и още... Мога така поне още деветдесет минути, а защо не и сто и двайсет с продълженията...

Обръщам се към теб, така както се обръщам към Провидението, когато резултатът е неблагоприятен, и те моля да ме разбереш, както южноафрикански репортер разбира англиийския на Стоичков.

Четиринайсти февруари наближава. С теб чакаме този ден вече цял сезон. Но ето че в решителната вечер аз тихо ще приседна на канапето и ще вперя поглед в поредното футболно зрелище. Знам, ти ще се поразсърдиш, ще кажеш, че отново съм те оставил извън групата, че арбитражът наближава... Но моля те чуй това:

Ти и футболът сте едно цяло за мен. Нещо повече, ти си неделима част от футболния спектакъл, сякаш Играта диша и се сбъдва с твоите маниери и чаровни навици, сякаш е стаила в лоното си твоята харизма...

Знаеш ли, винаги съм усещал сюблимния момент на радост след победен гол като споделените мигове на разтърсващо удоволствие сред постелята и чаршафите от сатен. Мощните освиркания от трибуните пък ми напомнят чувството, когато майка ти идва на гости. Тактическите постройки за мен са като отчаяните опити да ти угодя с покупки по схемата „4-4-2” (четири блузки, два чифта обувки и две колиета). Наказателният удар за противника завръща в съзнанието ми опасността преди години „да ми биеш дузпата”, когато се скарахме все едно сме Венци Стефанов и Наско Сираков...

Знам, че ще ме разбереш. Докато аз гледам мача, ти периодично и всеотдайно ще подновяваш салата ми с прясно нарязани под формата на сърчица краставици и домати. Питието в чашата ми няма да свършва до последния съдийски сигнал. A после ще се сгушиш любовно в мен и заедно ще изгледаме отзивите от мача...

Не искам да ме сменяш за нищо на света, дори и да съм назад с игровата подготовка. Искам цял живот да те пазя персонално. В един прекрасен ден ще поискам ръката ти, така както ирландците поискаха ръката на Тиери Анри.

И не забравяйте на 14ти преди да се обичате, да си простите, за да не се налага после да се зарязвате...


събота, 13 февруари 2010 г.

Земният път на лунната походка


Приживе Джако анонсираше своето погребение като най-бляскавото шоу, което светът ще види. Изпращането му наистина имаше безмерна стойност, но сякаш затвърди вселенското впечатление, че човечеството не беше готово за тази загуба. Някак неусетно и без логика завърши земния си път лунната походка. Човекът, който цял живот бореше смъртта и отлагаше неизбежно приближаващия край. Човекът, който сбъдваше своите съкровени и налудничави мечти – сменил цвета на кожата си, отърсил се от сладката примка на многолюдното семейство и направил уникална самостоятелна кариера, многократно преобразил се... Човекът, превърнал се в Свръхчовек. За някакви си петдесет години време.

Винаги ме е изумявало безусловното иконизиране на отделна личност от масата. Култ в смисъл на безкрайна симпатия към таланта и гения на артиста. В недоумение съм бил какво кара хората така последователно и френетично да издигат на пиедестал и направо да боготворят един от тях. Небивалата популярност на Джако вероятно се дължи на това, че той завръщаше на обикновените човеци един желан свят, с други думи – раздаваше мечти и бленувани идентичности – като тази на малкото, невзрачно черно момче, потънало в прахта на земята, което стана бял човек и суперзвезда, устремила се към невъзможните висини. Озадачаващо и едновременно с това трогателно е как хората се вълнуваха дори от естествените му дейности – изпадаха в транс от походката му, сполучливо впрегната в служба на неповторимото му сценично изпълнение. Феновете го посрещаха радушно, дори когато се явяваше в нечовешки, отблъскващ вид след поредната пластична операция.

Изобщо, Майкъл Джексън е поредното и може би най-неопровержимо доказателство, че великите са непременно противоречиви. Той не беше еднообразен и безинтересно добродетелен на всяка цена, не беже светец. Ако за някои е нанадминат шоумен, за други е педофил и изверг. Но при всички положения е изпълнил генералното условие за вечно място в сърцата – вълнува изключително носителите им.

Не е скучно различен във времето, в което всички се насилват да бъдат различни и оригинални. Той е от истински различните, докоснати от крачещото Провидение. Смъртта му, другото генерално условие за тотално приравняване с божественото, също вече е факт. Поклон...

сряда, 10 февруари 2010 г.

Смисли и размисли около Виртуалната ера


Десет от най-търсените и желани професии през 2009г, не са съществували през 2004г.

Светът сякаш е нараснал или поне репертоарът от жизнени възможности се е увеличил: количествено има повече предмети, блага и неща, откогато и да е било, а в същото време времепространството очевидно се е съкратило значително. Днес пътуваме безпроблемно между пределни дестинации, а новите комуникационни средства съвсем заличават невъзможната в миналото дистанция между хората. Човешкият потенциал привидно също търпи неумолим прогрес – спортистите непрекъснато подобряват постиженията си и чупят рекорди, осмеляваме се да сблъскваме протони, за да осъществим небивал качествен скок в развитието си и да открием първообрази и първопричини за нас самите и за света, в който живеем. Едно е сигурно: настоящето е максимално интензифицирано по посока осигуряване на възможно най-благоприятно бъдеще. Налице е бум на ценности, алтернативи, норми, стереотипи. Фундаментални фактори и организиращи принципи в парадигмата на пръкващата се Виртуална ера се явяват тоталното внедряване на новите технологии и свръхконсумативната настройка на съвременното общество. Традиционни пазители на статуквото като семейство, училище, родина, религия са оспорени, като това не е непременно негативна практика. Светът тъси трескаво най-добрата си изява, за да се съхрани и възпроизведе.
В известния си труд „Бунтът на масите“ Хосе Ортега-и-Гасет още през първата половина на двайсти век говори за покачването на историческото равнище и височината на историческото време. В контекста на актуалния поглед върху специфичните аспекти и проявления на предстоящата или вече случваща се Виртуална ера, е уместно да отбележим две характерни и всъщност „биещи“ се помежду си наблюдения на автора: за това как всяка епоха едновременно се възприема като упадъчна и непременно кризисна (Хорхе Манрике: „Всяко отминало време е било по-добро.“), но твърде често и като завършеност на времената или пълноценно сбъдване на жизнения идеал.

Подобни тези са адекаватно приложими и към същността на Виртуалната ера. Тя претендира да е някаква относителна завършеност на историческия ход, но органично таи в себе си и смътното очакване за завършек, за апокалиптичен развой, за падение на човешкото и духовното. Действителната стойност, а защо не и очарованието на същата, се крие в самия процес на ставането й. Сервантес казва: „Пътят е по-добър от страноприемницата.“

Следават някои предполагаеми характеристики и отличителни белези на Виртуалната ера:
Абсолютното издигане на пиедестал на Избора между постоянно изникващи и безброй алтернативи, всекидневната активност и свръхконсумация, водят до прогресивно нарастване на човешката креативност, която обаче е насочена навътре към себе си – за да се чувства индивидът осигурен и щастлив, за да реализира на всяка цена собствената си идентичност, неизменно поглъща бълваната продукция и изисква още и още. Междуличностни отлики, мода и стил, потъват в самоцелния акт на свръхконсумация. Отчетливо се заформя една целокупна, безлична и аморфна маса, която бясно консумира тук и сега, едно своеобразно еднообразие в уж многообразието от алтернативи и възможни решения, всеотдайно постигане на санитарен минимум от насищане и нищо повече.

И все пак, наред с това: бум на индивидуализма във всякакви форми, множество персонализирани способи за постигане на някаква крайна ценност, някакво Добро. Духовният упадък, кризата на ценностите се обговарят така широко, именно защото стабилно и убедено застават и присъстват в проблемната съвременна среда именно те: моралните категории като любов, истина, достойнство, чест и традиционните институции на дома, църквата, родината, общата културна памет. Във Виртуалната ера те запазват базовата си значимост, но са проектирани в друг контекст и са от качествено нова природа – функционират като сдържащи механизми, като прегради пред необратимото увличане по свръхконсумацията. Те завръщат човека към човешкото и пазят връзката му с традиционните представи за света и живота - прокламирана теза заради безрезервната вяра в искрената, изначална и красива позитивна същност на човешкото същество.

Важен е и обликът на медиите, които са из основи повлияни и предефинирани от бума на новите технологии. Въпреки масираната атака на информацията в електронен вид, материалните носители няма да се дадат без бой. С други думи: книгите и вестниците ще оцелеят. Книжката и мишката компромисно ще обединят сили, за да са в услуга на потребителя на познание и той винаги да е подготвен и ориентиран в динамичната и несигурна жизнена среда. Вездесъщата цел за самоизпълнение на аза приоритетно предшества средствата, които са по-скоро мимолетна необходимост и конкретна ситуация, а не толкова определящ подход. Любопитен е друг процес: личното участие в комуникационния акт, излъчването на собствени информационни послания, които се реализират в обществено пространство, днес познати като блогове, сайтове за обмен на видеофайлове, коментари във форуми и др.

Такава е схематичната и опростена представа за Виртуалната ера. Идеята за нея привлича най-вече с вътрешната си противоречивост и нееднозначност. Човешкото развитие досега е доказан път нагоре и напред, така че вероятно подобна фундаментална тенденция би се запазила и оттук насетне. Но страхът от далечната перспектива на предстоящото, от безстрастното техницизиране на света, наднича натрапчиво в съзнанието на днешния човек. Но не са ли именно тревожността и тихата паника да не объркаме посоката онези смисли, които все ни задържат на пътя на собственото ни благоденствие? А може би трескавото суетене за утрешния ден осмисля днешния и го превръща в прекрасна битка, лична и обща, за постигане на относителен ред сред царстващия Хаос.

понеделник, 8 февруари 2010 г.

На Ицо


Христо Стоичков днес става на 44. Камата, блудният син на България, заради натоварената програма в първенството на Южна Африка, вероятно ще празнува на една маса с новия спортно-технически директор на Мамелъди Съндаунс Путко Мафани. Последният даже не подозира, че Модерният ляв отдавна е кръстил негова съименница, но с фамилията Лелина.
Четворката винаги е била фактор в битието на Ицо, днес стават две една до друга. Първата е головото бедствие във вратата на вечния съперник през 89-та, втората е бронзът през американското лято на 94-та. В гимназията по английски и четири щеше да му е много... Осмицата обаче завинаги остава свято извезаната цифра на победата и футболната битка, понесла най-големият ни спортист до неизмерните мащаби на световното признание. Стоичков е Футболният Бог дори в африканската джунгла. Роден е да пребъдва и на терена, и по време на рисково сафари в саваната.
Не знаел английски, излагал се... Само извънредно перде като него, на което не му пука от нищо, ще издевателства по този начин върху словото на развития западен свят. Забележете, че Ицо не спира за миг да бълва странни думи като вертолейшън, сикрифиси и прочее, не се замисля и за момент, мисълта му атакува, все едно самият той пробива по лявото крило, няма и помен от притеснение или съмнение за липса на знание.
Не положихме усилия да го разберем. Винаги гледахме сякаш едностранчиво на него. Все откъм тъмната страна. Все за данъците, сравненията, сините буркани, треньорските неволи... Вярно, стори немалко глупости, каза необмислени неща по медиите. Но, мисля си, с усмивка и вяра в истината за него трябва един път завинаги да го възприемем такъв, какъвто е: нееднозначен, противоречив и много наш.
Защото отвъд лошото неизменно стои доброто, прекрасното: Стоичков неведнъж караше нацията да плаче със сълзи от щастие, с несекващите си голове пренасяше триумфа по улиците, развяваше трибагрениците, предаваше малката ни, но скъпа родна футболна легенда от поколение на поколение, от баща на син...
Ицо запали мен и моите връстници по цял ден да гоним окъсаната топка по прашните улици и училищни дворове. Превърна раните по колената в проява на несломим характер в преследването на победата. Помня, че бяхме изписали с огромни букви името му на стената на блока и целихме дупката на „О”.
Бикоуз еври дей из вери импортант! Айм вери майт...
Честит рожден ден, Ицо!

Бягство

В тоалетната си сам затворен
и мислиш за света,
отърсваш се от делника си морен,
загледан в бялата стена...

В кенефа свят седиш полека
и нужди разни те зоват,
чувствуваш се приятно, леко
и проблемите не те ядат.

В тоалетната си сам - блаженство,
най-хубавото място на света
и някак неусетно...
приключва бягството от реалността.

Изповед на редовия студент


Истината е, че понякога наистина не се издържа. Работя, а в свободното си време ходя на лекции. Какво ли не пробвах – мих чинии, мих прозорци, мих нааканите дупета на децата на разни чужденци. CV-то си стои готово в задния ми джоб, мотивационното писмо си го знам наизуст. Обрекох се на безсънни нощи, ксерокопирайки в ксерокопирни центрове... И всичко това в името на Светата Троица – дипломата, парата и залъка.
А как ми се ще да си карам студентския живот, лудите, безгрижни години. Амааа...няма как, все нещо ще се обърка. Снощи пак...тъкмо се измъкнах по-навреме от склада, прибирам се, секс ще правя...а съквартирантът си излежава в общежитието и не мърда. А колко много жадувах да остана насаме с гаджето, да намеря утеха, заровил глава в прекрасните й гърди, по-известни като цици. В замяна на това изкарах нощна в магазина.
Струва ми се, че съм човек “без”, демек яко ме е сграбчила липсата. Без пари съм и без перспективи за изкарване на пари. Казват още, че съм безсърдечен, безхарактерен и без воля, но аз си знам, че бесовете не ме ловят и безспорно съм пич. Зареждам с безоловен и съм безпартиен. Любимото ми животно е безон. Редовно водя безполов живот и без съмнение съм без деца.
Не съм безработен. Със съзнанието за абсурда, в който живея, съм.. Преди мечтаех да стана известен, сега съм в известна криза.

Топло *


Много топло тези дни... Топло не, направо горещо, жежко. Българинът се поти обилно и даже рекордно – с усърдие и тихо страдание надмогва жегата, задължителната липса на климатик и мисълта за климатика у съседа. Та нали сме се специализирали в оцеляването. Някакви си 44 градуса няма да ни уплашат, няма да попречат на естествения ход на живеене – пак ще бачкаме здраво, ще спестяваме пари за море ( за климатик и дума да не става! ) и ще благославяме по нашенски слънчевото време. Един път само да завали и всичко ще се оправи. Не че нещо се оплакваме де... и така ни е добре.
Много топло тези дни...Направо не се диша. А дишането никой не може да ни го отнеме. Не и него! И не е вярно, че е единственото сигурно „умение“, което владеем – можем и да променяме пространственото си положение ( най-често по оста: завода – кръчмата у квартала – протъркания фотьойл пред телевизора ), да мизерстваме, да пием ракия, любов да въртим и, между другото, да бъдем гениални. А трябва да сме спокойни. Ето че мислят за нас простосмъртните, грижат се за здравословното ни състояние – работата на открито през горещите часове следва да се преустановява. Така скелетата ще опустеят, а общите работници ще подремнат, ще отпочинат, ще съберат сили, за да продължат отново, със старание и отдаденост, съзидателното дело. Тези така наречени „дюлгери“ са всъщност елитът на нацията. Между измазването и боядисването, между цигарата и бирата, те често произнасят някоя далечна истина за живота и с право претендират, че са философи и иносказатели. Всички те по правило са нереализирани таланти, жертви на несправедливост и обстоятелства, велики страдалци. Те са съвременните герои, титаните на новото време, които жегата не е в състояние да обезсили и обезличи.
Много топло тези дни... През тези горещи месеци се формира, някак естествено и непринудено, една мила и затрогваща родна картинка, която лесно може да се провиди например в градския транспорт. Въпиющо несъответствие между броя на седящите места и този на возещите се, натрапчиво присъстваща липса на проветреност и въздух и още, и още... В добавка мирише на всичко лошо и (не)човешко, а спирката е още далеч, далеч в необятното градско пространство. Истинска лятна идилия и все пак предизвикателство за нервната система на обикновения човек, който на свой ред, може би несъзнателно, също дава „най-доброто“ от себе си за общата кауза. Нрави човешки и маниери български...
Много топло тези дни...Не се издържа! Но българинът се държи, намира все някъде вярна опора, за да не се катурне съвсем – щурмува морето и импровизира плажове по неохраняеми и необезопасени местенца и около фонтаните по градските площади, блажено си устройва слънчеви бани и периодично се полива с кофи. И всичко това той върши с онази прочута изобретателност, която е в основата на Оцеляването. А като се приберем вкъщи, ни очаква връхлитащата действителност на водния режим. Но и това не ще ни уплаши, и това ще преглътнем и ще продължаваме да вярваме в светлото бъдеще, което се насилват да ни обещават. Те ще ни обещават - ние ще вярваме; те ще ни послъгват от време на време – ние пак ще си вярваме напук на лъжите им.
Много топло тези дни...Горещо е и на политическата сцена. Българинът по начало не го е еня за (без)действията на „ония“, но все пак притежава някаква отвлечена представа за случващото се там, за това, че в момента на „отговорните фактори“ им пари под краката в очакване на някакъв си мониторингов доклад, че се стряскат от някакви си предпазни клаузи, евентуално наложени от някаква си Европейска комисия, ръководена от някой си Барозу ( „к'ъв е пък тоя?!“ ). Успоредно с тези горещи еврострасти усилено кипи и подготовката около предстоящите местни избори – нова удобна възможност да се изработи власт, като се изработят избирателите. Есенният вот обаче май отново ще поохлади политическите домогвания на разни знайни и незнайни воини. Всъщност, ще има ли въобще гласуващи?
Каквото – такова! Цялото лято е една своеобразна матрица от случвания и емоции, в която си бясно въвлечен и от която просто няма отърване. И все пак е интересно, тръпка е да си част от тази лудница, да си такъв сред такива. Във времето когато почивката на море отново остава само идея, а депутатите излизат във ваканция, без да са се преуморили кой знае колко, когато Вальо Топлото не е „на топло“, а цената на насъщния расте безмилостно, когато къщата на баба и дядо дими, порутена и опустошена, ние българите пак надигаме глави и гледаме напред и нагоре: веднъж само да завали и всичко ще се оправи...

* Това е темата на писмения кандидатстудентски изпит по журналистика през заветната 2007г., в която и аз се влях в лоното на ФЖМК

Немити-Надрани

Немити-Надрани” понеже сме искрени и невзрачни, бедни и горди... „Немити-Надрани” понеже сме студенти.

Немити” е полуголата вътрешна нагласа, която не е съвсем цвете за мирисане, не е съвсем за пред света. Но въпреки това отдавна сме се разкрили, прочетени сме от начало до край, барабар и с притурките. „Немити” е неопетнени, път обратно към първото състояние на нещата, далеч от „булото на срам и грях”, тъкмо в срам и грях, присъщи и човешки. „Немити” е „пак ли спряха топлата вода, беее...”, „немити” е потни и взаимни, възпалени и възбудени...

Надрани” е величавото изстрадване на живеенето, „Надрани” защото сме убедени, че не сме спирали да водим битки – най-често чужди. „Надрани” е алиби, че си бил и че ще бъдеш. „Надрани” са охлузванията от паданията, които са били началото на ставането. „Надрани” са всички, които са се осмелили да си признаят, че са „Немити”.

Вазовите „Немили-Недраги” (и отпърво Ботевия „немил-недраг", да не се забравя!) са досущ същите, само че никой не е писал за тях в интернет.